Милими (:

Продължаваме да подготвяме алманах „ФантАstika ∞“.

Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 29 юли ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) колко хартиени бройки желаете. Трябва ни и ваш телефонен номер.
   Ориентировъчно, цената на хартиеното издание ще кръжи около 20 евро. Ако ни пратите парички предварително, ще ни помогнете.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

Надолу ви предлагаме откъс от един от разказите, отличени в конкурса „Изгревът на следващото“ през 2020 г. (и включени в едноименния раздел на предстоящия алманах).

~

Към недрата

Мария Вълчева

Пристъпът ме вцепенява. Клепачите ми се отварят по рефлекс, а жилите на врата ми се изпъват до скъсване. Очите ми пламват болезнено, но не мога да ги затворя. Тялото ми е камък на път да се разпука. Около мен има раздвижване, подредена суматоха от оживени гласове, забързани стъпки и размазани сенки. Следва ги съскането на помпа, която еякулира релаксант в кръвта ми. Камъкът се разтапя като под немилостиво слънце до гума и успявам да си поема дъх.

– Алия, всичко ще бъде наред – достига ме мек женски глас, придружен от премерена милувка по схванатата шия. – Просто дишай.

Стискам клепачи, докато ламтя за кислорода, а гръдният ми кош се отпуска с пробождания. Звездите и паренето избледняват, заглъхва и пищенето в ушите. Устата ми е суха като шкурка и когато проговарям, звуча, сякаш не съм го практикувала от твърде дълго време.

– Къде съм?

– ЕкзоТера-1945.

– Алтера – въздъхвам покрай хлип, заседнал в гърлото ми.

– Промъкна се покрай планетарните ни установки и не можахме да предотвратим падането ти. Сега си в безопасност.

Планетарни установки? Почти се изсмивам, но излиза като хъхрене. Това си беше планетарен пръстен, подсигурен с релсови оръдия. И да предотвратят? Може и да се измъкнах от пръстена, но опънатата над планетата електромагнитна паяжина беше ефективната причина за падането ми. В един момент всичко беше наред, в следващия светът премигна и корабът ми изпадна от орбита като от скъсана кошница, запращайки ме със силата и скоростта на малък метеорит право към земята.

Но пък съм жива. Мозъкът ми не се е разплискал при падането и работи добре. И най-вече – не съм вързана и съм точно там, където се надявах да стигна.

– Трябва да… – изпъшквам, захванала ръба на леглото, но мускулите все още не ме слушат, а безплътният глас се връща, придружен от мека ръка, натискаща рамото ми.

– Трябва да почиваш, Алия. Току-що те извадихме от стазиса. Ако съдим по спешния порядък, в който се хвърли в космическото ни пространство, си тук по важни въпроси. Но те ще почакат до утре.

– Но утре…

Не довършвам. И да съм довършила, не помня. Може би мозъкът ми не работи чак толкова добре. По-скоро като захарен памук, който все още не се е навил напълно около съществото ми.

Пойната песен на безтелесно птиче ме примамва в света на будните. През отворен наблизо прозорец се прокрадва свеж въздух, който не е плод на използван твърде дълго филтър, а плътни завеси притъпяват утрото навън. Шията ми се жалва, когато облизвам стаята с поглед. Бели стени, пастелни тонове, ваза със свежи цветя. Мониторът, за който съм закачена, почти не ми прави впечатление. С мониторите съм свикнала. С чистотата, свежия въздух и пресните цветя – никак.

Тъкмо съм се понадигнала, втренчена с отворена уста във вазата, когато вратата на стаята ми изщраква. Дребна жена в бяла престилка се промъква на пръсти, преди да забележи ококорената ми физиономия.

– Алия, събудила си се сама! Това е добър знак – усмихва се тя и мургавото ѝ лице засиява. – Надявам се, че се чувстваш добре.

– Откъде знаете името ми? – обуздавам рефлекса да се търколя от леглото и да заема отбранителна позиция.

Жената отбелязва усилието ми с повдигнати вежди, а маслинените ѝ очи се насочват към нощното шкафче до мен. Там с изненада забелязвам личното си оръжие и кучешките плочки, по които могат да ме идентифицират.

– Алия Оброчена, Летец II ранг, екзоТера-2020, пълноправен член на Свръхсистемата? – кима тя към двете малки парчета метал. Не изглежда много по-възрастна от мен, когато се усмихва. – Бяха се усукали. Дадоха ни името ти и информация, която не ми говори много. Но знам, че се намираш на триста светлинни години от дома, Алия. Аз съм Ирма и се грижих за теб през двете седмици, последвали падането ти от небето.

Две седмици?! Пропилени, като за капак на цялото време, което ми отне да се добера от Визтера до тук. От гърлото ми се откъсва грачене, по рефлекс отмятам завивката и спускам крака покрай ръба на леглото. Ирма се спуска към мен и ме хваща под мишниците точно когато колената ми се огъват от тежестта, сякаш са скършени сухи клони. Инстинктивно впивам пръсти в жилавите ѝ рамене. Макар и с глава по-дребна от мен и вероятно с двадесет килограма по-лека, Ирма се оказва здрава и ми помага да седна отново.

Задъхана и объркана, опитвам да установя какво не е наред. Със сигурност не е мускулна атрофия. Пътувах четири месеца в еквивалента на метален гроб сред мрака и тишината на първична радиационна супа, направих четири пространствени скока, преплувах кипящ от активност звезден куп, презаредих в ехото на свръхнова… Останах с всичкия си само заради дисциплината и физическите тренировки, на които бях свикнала като добър войник, уплътняващи безкрайните часове сред пустошта. Е, войник, не особено добър в следването на заповеди, предвид отклонението от назначението ми, но дисциплиниран със сигурност.

– Кажи ми как се чувстваш – пита тя.

– Сякаш ме е прегазил бронетранспортьор.

– Очаквано – цъква Ирма, докато ми налива чаша вода. – Ускорението при падането ти почти бе смазало органите и меките тъкани. Не се тревожи, до седмица ще се чувстваш по-добре.

– Не разполагам със седмица. – Изпробвам усещането на хладните плочки под стъпалата си. Не е и парализа, имам чувствителност в крайниците. – Трябва да говоря с лидерите ви.

– Виждам, че озоваването ти на Алтера не е новина за теб.

Ирма оставя неприетата чаша настрана и отстъпва, докато ме оглежда внимателно, сякаш преценява колко точно да ми каже. Накрая въздъхва и си придърпва стол. Не съм свикнала да ме гледат отдолу, но е тактика, на която учат и нас, за ситуации на преговори и контрол.

– Падането ти предизвика множество разкъсвания, счупвания и ред други… неприятни травми. – В гласа ѝ се прокрадва колебание. Започвам бавно да осъзнавам: цяло чудо е, че съм жива. – Ще отнеме известно време, докато възстановиш напълно опорно-двигателните си функции. Биокомпозитите печатаха усилено, но възстановяването на нерви, кръвоносни съдове, кости, мускули и тъкани е… сложно начинание. Титановата ти протеза беше смачкана до неузнаваемост и не успяхме да възобновим предишния ѝ вид, тъй като отдавна не използваме подобна технология. Но мисля, че това, с което медиците ни я замениха, ще ти допадне.

Тялото ѝ се напряга едва забележимо миг преди мозъкът ми да регистрира казаното. Осъзнавам, че се подготвя да изпадна в паника, явно свикнала на това при подобни новини. Разкъсвам се между възмущението, задето го очаква от мен, и желанието да се поддам.

И наистина, гребенът на вълната се е разпенил, пронизителният вопъл на паниката бучи в гърдите ми. Но аз съм войник. И то трениран да издържа на вечността между звездите. Жива съм. Намирам се там, където исках да стигна. Противно на всякаква логика, алтеранците са се погрижили за мен и на пръв поглед не съм затворник.

Изопвам рамене и позволявам вълната да ме умие и да се оттече около мен. Имам една-единствена протеза. Навивам ръкава на болничната роба, за да видя какво е останало от нея.

Предателският монитор писва и Ирма се напряга, когато сърцето ми се разблъсква под ребрата. От протезата, свързваща десните ми рамо и лакът, сега няма и следа. Крайникът ми е бил практически разкъсан, но това ми се струва като досадна подробност. На мястото на титановата коруба сега има кожа. Вярно, малко по-бледа от околния мат, но… изпробвам я с пръст. Кожа!

– Надявам се, че ти харесва.

– Да ми харесва?!

Не бях сбъркала! ЕкзоТера-1945 беше по-технологично напреднала. Не беше изпаднала от картите на Свръхсистемата, защото е била назадничава и безполезна. Не се е нуждаела от Свръхсистемата! Може би, само може би, и нашето спасение се крие тук!

– Трябва да говоря с лидерите ви! – повтарям настойчиво, с нотка на отчаяна молба в гласа, което кара веждите на Ирма да потеглят на поход през високото ѝ чело.

– Ще говориш. Ще бъдеш официално приета като представител на друга Земя. – В гърдите ми се заражда болезненото напрежение на надеждата. – След две седмици.

Примигвам глуповато, докато нишките на вълнението се разпридат и изплъзват от пръстите ми. Понечвам пак да скоча на крака, но само се изсулвам до ръба, задъхана.

– Не разполагам с още две седмици!

– Нямаш избор. Освен че беше радиоактивна в резултат на космическия си преход, идваш от друг свят, със свои микроорганизми, бактерии и вируси. – Гласът ѝ е прецизен до клиничност. Непреклонната нотка ми напомня на пословично суровия ни адмирал. – Докато възстановяваш опорно-двигателните си функции, ще наблюдаваме какъв отпечатък оставяш и как се влияеш от нашата среда. Не можем да те пуснем наоколо, ако си ходещо биологично оръжие.

– Ти очевидно не се тревожиш от компанията на биологичния терорист – сопвам се кисело; бунтувам се, защото знам, че е права.

– Напротив, се.

– Не виждам да си защитена от скафандър.

– Съм. – Ирма се усмихва благосклонно и прокарва пръст по бузата си. Нещо подобно на електромагнитната паяжина около планетата проблясва за миг и изчезва. Също толкова елегантно, но много по-ефимерно. – Просто нашите скафандри са по-деликатни.

Гледам я онемяла. Тя ме дарява с още една мила усмивка и ми помага да легна.

– Почивай сега. Скоро ще дойда пак. Ще прекараме доста време заедно, но ще получиш своята среща с „лидерите ни“.

Има нещо странно в начина, по който го произнася, придружено от намигване, но преди да попитам, вече е излязла, оставяйки ме в компанията на новата ми кожа.

Остатъка от разказа прочетете в предстоящия алманах „ФантАstika ∞“.

Доц. Мая Александрова търси отговора в митовете на 12 древни народа

Плод на повече от десетилетие проучване на световните митове е забележителният труд на доц. Мая Александрова „Божества на съдбата“ (издание на „Персей“). Новата книга от него търси отговор на въпроса предопределена ли е съдбата на човека в митовете на Месопотамия, хетите и зороастрийски Иран, Древен Египет, Индия от ведическия период до класическия индуизъм, минойския Крит, предислямска Арабия, Древна Гърция и Древен Рим, етруските, баските и траките.

„Божества на съдбата“ е най-сериозният труд в областта на сравнителната митология, правен от българин. Съизмерим е с класически трудове като „Златната клонка“ на Джеймс Фрейзър и „Маските на бога“ на Джоузеф Кембъл.

Мая Александрова е доцент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Води лекционни курсове по общо и балканско езикознание, социолингвистика и културна антропология на Балканите. Изследователските ѝ интереси са в областта на митологичните традиции и етнолингвистиката в широк контекст.

През хилядолетия и континенти съдбата приема безброй лица – изтъкана като нишка, изречена като дума, претеглена като сърце, записана като закон. Книгата изследва това поразително многообразие в единадесет древни традиции: от Месопотамия, през Египет и Индия, до Древна Гърция и траките. Проследена е еволюцията в митологичното мислене – от абсолютната предопределеност към все по-нюансираното разбиране на това, че делата на човека оформят собствената му съдба.

Изследването на древните божества на съдбата показва, че религиозните представи не съществуват в изолация от социалните, икономическите и политическите реалности. Те са продукт на конкретни исторически условия и се променят заедно с обществата, които ги създават. Разбирането на тази динамика е ключово за изучаването на културната антропология и историята на религиите.

Книгата очертава голямата, пъстра, но неизбежно избирателна картина на начините, по които древните хора персонифицират съдбата. Написаното подтиква към размисъл върху това как нашите собствени съвременни представи за съдба, случайност и свобода носят в себе си следите на хилядолетни напластявания. Защото нишката, изтъкана от Клото, претеглена от Маат, предадена на демоните и на Хеката с техните факли, на Бендида с нейното копие и разгъната в безкрайните прераждания на кармата – тази нишка все още се изтъкава на стана на съдбата.

Творческият замисъл на авторката е за тритомник, като всеки от томовете може да се чете самостоятелно – в зависимост от интереса на читателя към митологиите, за които е разказано в съответния том. Първият том е посветен на праисторията. Сега излезлият втория том – на Древния свят. Догодина ще се появи третият том и той ще бъде за европейската митология – в света на германи, келти, балти и славяни.

През 2000та модата и темите сред престъпността са вече по-различни, не е вече толкова притегателно да обираш банки. Нещата са по-глобални. Има нови технологии, интернет, вируси, електроника с военно приложение, танкери с петрол, както и добрите стари картели, които перат огромни обеми кеш. Че то тяхното не са суми, то са кубици.

Като цяло книгата се чете бързо, има достатъчно екшън, жестокости и престрелки. Има и малко нещо любови и като цяло това е всичко. Предполагам, че въпреки това като наближи премиерата на филма, пак ще има доста хора, които да я потърсят и прочетат. Да им я похваля като малко по-модерен уестърн? Защо не.